Тази вечер легнах и мислех. Доста мислех. Оплетох се в собствените си мисли. Коя съм аз? Какво искам? Какви са целите в живота ми? Какви са перспективите ми? Мечтите ми?
Чувствали ли сте се така изгубени? Хмм... че аз понякога искам всичко. Понякога съм на кръстоът между безброй коренно различни дейности, неща, желания.
Животът ми предоставя много. Не мога да се оплаквам, а и не искам. Винаги съм била оптимист, усмихнат и щастлив човек.
Продължавам да лежа... Гледам запалената свещ. Гледам луната. Гледам прескачащите на библиотеката лампички, чиито батерии вероятно са за смяна. Даряват ме със светлина, с блян, с нови мисли. После ме охапа комар. Аааа и вече съм семейна. Имам предвид от семейството на Spotify. Половин кроасан се взира в мен от час. Да го изям или да не го изям? Това е въпросът.
Ето толкова е размътено съзнанието ми. Съквартирантката ми се прибра. Влиза в спалнята си. Утре ще засекат водомера. Ще уча по италиански. Нямам матрак. Палетите трябва да се пребоядисат. Помолих мама да ми сготви супа. Обичам я. Мама имам предвид. Е, и супата де.
Така... по същество. За живота имам в предвид. Не, не. Малките неща е същественото.
Малките неща са тези, които не винаги забелязваме или на които не обръщаме внимание. Погълнати сме от динамичния живот, който живеем и сме го превърнали в надпревара. Надпревара за материално израстване и духовно обединяване. Надпревара, която ни увлича всеки ден и забравяме за тях – за малките неща, които ни се случват. Повярвайте ми, те винаги са около нас - в магазина, в работата, по улиците.
„Малките“ хора, които правят „малките неща“ са с големи сърца, както са големи и мечтите, желанията и копнежите ни. Както се нуждаем да живеем по-пълноценно, а ни е страх да отворим сърцата си за малките неща или иначе казано, за дребните удоволствия, които животът ни предлага всеки ден.
Знаете ли, тези „малки“ хора, които се грижат да получаваме поне една усмивка през деня си, те стават „големи“ хора. И не защото мечтаят да са такива, а защото живеят живота с всичките усмивки, сълзи, цветове, моменти, които ни оставят без дъх.
Моля ви, нека не живеем в собствен свят (да, веднъж ми го казаха, но то беше музикантски насочено). Раздавайте се максимално. Всеки заслужава „малкото“ чудо в живота си.
Чувствали ли сте се така изгубени? Хмм... че аз понякога искам всичко. Понякога съм на кръстоът между безброй коренно различни дейности, неща, желания.
Животът ми предоставя много. Не мога да се оплаквам, а и не искам. Винаги съм била оптимист, усмихнат и щастлив човек.
Продължавам да лежа... Гледам запалената свещ. Гледам луната. Гледам прескачащите на библиотеката лампички, чиито батерии вероятно са за смяна. Даряват ме със светлина, с блян, с нови мисли. После ме охапа комар. Аааа и вече съм семейна. Имам предвид от семейството на Spotify. Половин кроасан се взира в мен от час. Да го изям или да не го изям? Това е въпросът.
Ето толкова е размътено съзнанието ми. Съквартирантката ми се прибра. Влиза в спалнята си. Утре ще засекат водомера. Ще уча по италиански. Нямам матрак. Палетите трябва да се пребоядисат. Помолих мама да ми сготви супа. Обичам я. Мама имам предвид. Е, и супата де.
Така... по същество. За живота имам в предвид. Не, не. Малките неща е същественото.
Малките неща са тези, които не винаги забелязваме или на които не обръщаме внимание. Погълнати сме от динамичния живот, който живеем и сме го превърнали в надпревара. Надпревара за материално израстване и духовно обединяване. Надпревара, която ни увлича всеки ден и забравяме за тях – за малките неща, които ни се случват. Повярвайте ми, те винаги са около нас - в магазина, в работата, по улиците.
„Малките“ хора, които правят „малките неща“ са с големи сърца, както са големи и мечтите, желанията и копнежите ни. Както се нуждаем да живеем по-пълноценно, а ни е страх да отворим сърцата си за малките неща или иначе казано, за дребните удоволствия, които животът ни предлага всеки ден.
Знаете ли, тези „малки“ хора, които се грижат да получаваме поне една усмивка през деня си, те стават „големи“ хора. И не защото мечтаят да са такива, а защото живеят живота с всичките усмивки, сълзи, цветове, моменти, които ни оставят без дъх.
Моля ви, нека не живеем в собствен свят (да, веднъж ми го казаха, но то беше музикантски насочено). Раздавайте се максимално. Всеки заслужава „малкото“ чудо в живота си.